Есенен етюд 1

Това беше просто едно от тези нощи, в които той вървеше по една от онези безкрайни улици, чуваше приглушено истеричния писък за стрелкащите се в далечината коли и виждаше само сенките от техните фарове. Редовете от лампи пред него образуваха две зловещи редици от искрящи кълба, които продължаваха напред – отново и отново. И сякаш се пресичаха в онази безбрежност, за която той не обичаше да мисли.

И въпреки това точно тя му беше на гости и тази вечер. Миризмата на есен го обгръщаше. Той обичаше да усеща сподавения дъх на зрели кестени, аромата на прииждащата зима, така леко загатнат във въздуха, и най-вече лекия мирис на вече разлагащите се листа, тъжно разпилени по все още влажния паваж. Той не знаеше какво толкова му харесва в този точно особен мирис, но като че ли това беше единственото, което наистина можеше да почувства.

Мирис на тъга, най-семпло казано. Но в същото време и сподавена меланхолия. С обич и тъга той гледаше изпопадалите листа с всичките им ярки някога цветове – смели обещания напролет, прокълнати от есенния вятър. Смачкани от глупавите хора, които просто стъпваха по тях, забравили каква радост им носеха през пролетта. Той взе едно листо и го разгледа. Помилва нежните извивки и го избърса от калта, която беше полепнала. Разгледа цветовете му – вече избледнели, но придобили една фалшива яркост от влагата. Опита се да си представи това малко листенце преди само половин година.

Ярката зеленина, в която слънчевите лъчи се отразяваха, аромата на сила, и младостта на едно листо. Само преди половин година. Но сега то лежеше на улицата, замислено, изоставено, но живяло цяло лято. И той се усмихна на листото – една есенна усмивка – и го пусна отново на паважа. Нима човек може да направи нещо с едно изсъхнало и пожълтяло листо от кестен?