Тази вечер

7 01 2018

Светлините пак се преливат около мен. Запалените прозорци на нощта нахълтват в хола ми, всеки от тях е незададен въпрос. Боса нова и кубински ром. Този път наистина.

Упорито чета в търсене на отговори. Говоря с теб докато забравя какво искам да ти кажа. Пия докато си спомня. Там някъде, където звездите над нас бяха ярки и отговорите на всички въпроси – съвършено прости. Тогава, когато цялата вселена изпълваше душите ни и със своята необятност ни омайваше, учудваше, задушаваше. Тази тъй огромна невъзможност да понесем цялото това щастие сякаш привличаше мрака от душите ни. Мракът, който чакаше с притаен дъх и в засада за всяко малко колебание, всяка секунда размисъл и всяка малка слабост.

И когато неизбежното дойде, мракът разбира се възползва. Излезе от своя далечен ъгъл и заля всичко. Звездите започнаха да искрят в черно над пустите поля. Завъртяха ни в един неустоим водовъртеж и ме изплюха някъде там. В паралелния ми свят, в новия ми живот – там където сякаш никога нищо не се беше случвало. И светлините отново започнаха да се преливат около мен. Те бяха други, но и аз вече бях друг. Мечтая си да стана какъвто някога бях, но знам, че това вече е невъзможно. И сега запалените прозорци на нощта нахълтват в хола ми, всеки от тях е незададен въпрос. Боса нова и кубински ром. Този път наистина.

Advertisements




The Devil

7 01 2018

The Devil you know may actually be worse than the one you don’t.





My love

3 01 2018

Just so you know: My love .





Морррско

29 12 2017

Представям си те на морето. Това, което мисля, че е любимият ти плаж. Слънцето разсеяно се оглежда в погледа ти. Тялото ти е събрало лазура и е обсипано с безкрайни малки диамантчета сол. Носиш се като бриза, така свободна както никога не бих мечтал. Сякаш си направена от пясък. Тези милиони малки слънца във всички цветове отразяват душата ти. От най-тъмните до съвсем прозрачните. Разсеяно обгръщаш залива и галиш водата. Слънцето вече трескаво чака да залезе в теб. Денят преваля. Оранжевото, червеното, златното и забравеното се разсипват по целия хоризонт. Озаряват те във всички цветове на морския залив, вливат се в теб и извират от погледа ти, играят игра на светлини и сенки. Ефирните вълни се плискат под всички тези цветове, а ти, ти се сливаш с вечността точно там и точно сега. А аз, аз се давя…





On her moving out…

24 12 2017

…it hit me. As I was dragging out everything. She had so much stuff and so little soul.





Of course…

22 12 2017





Тук отново

19 12 2017

Когато душата ти тихо стене, и мрачни сенки се гонят със снежинките. Точно преди Коледа. Рождеството ражда неща. Това, което стана, не трябваше да става. Тъжната истина на това как се случваш или как не можеш да се случиш. Объркани мисли на един объркан човек. Самота.

Отлежало френско вино и тиха тъга – това е животът ни понякога. Едно самотно коледно дърво проблясва до теб – също толкова самотен и също толкова отрязан и умиращ. Объркано се гонят светлините около теб. Някога подреденото битие се срутва мрачно под собствената си тежест. Нейната глупост и твоята надежда тихо изтичат във ваната. Притихналият град безмълвно те гледа и никак не му пука.

Страх. Не смееш да запалиш украсената елха в хола си. Не смееш да погледнеш настрани, за да не видиш някой спомен, който злостно те дебне. Не смееш да влезеш в стаята с тези спомени. Не искаш да отвориш доброто вино, не искаш да гледаш гледката. Не чувстваш, че това е твоят град. Объркана тишина. Прочетените ти книги тихо те наблюдват. Празни чатове. Забравени думи. Едва ли душата ти ще е същата както преди. Харуки Мураками. Мъже без жени. Никак. Кога ли всъщност е краят?

Кръгът се затвори. Ето ме пак. Пак същият и много различен толкова години по-късно. Искам да ти кажа разни неща. Здравей, Блог 313 🙂