Защо ли?

30 12 2010

Защо ли слушаме една и съща музика по едно и също време? Защо ли мислим едни и същи неща по едно и също време? Защо ли се усмихвам когато мисля за теб?

И най-вече: защо ли не си говорим от няколко години? А да… сетих се.

http://www.youtube.com/watch?v=YiFlcoWa-RE





Малкият кибритопродавач

27 12 2010

Вървя си отнесен в мисли през зимната вечер. Отдавна е тъмно, и в мрака хиляди бели светлини се стрелват към земята – някои с неподозирана ярост, а други с примирено спокойствие. Натрупват преспи, газя в киша, и с цялата си глупост почти не забелязвам света около себе си.

Навсякъде около мен блестят прозорците на високи блокове, като странни същества с много очи. Някои от тях – съвсем помътнели от дългото взиране в нощта. Малко е студено. Даже доста. Поглеждам нагоре, но звезди няма. Дори луната е предпочела да не излиза в зимната вечер. Единственото, което проблясва над главата ми е едно слабо пламъче.

Някой пуши цигара.

Усещам, че съм пред собствения си блок, така че напрягам поглед и успявам да разпозная съседката. Тя отдавна се е прибрала, свършила е работа, погрижила се е за семейството си, изгледала е два-три сериала и сега с чувство на завършеност блажено пуши на остъкления си балкон. И ме гледа с не малко подозрение.

Дълбоко в себе си усещам, че е права. Нейният ден е завършен, добавила е стойност към живота си, и живота на близките си. Тя е постигнала нещо – изработила е десетина престилки на работа, погрижила се е за децата си, сварила е мляко. Резултатите са налице – малки, но реални. И усещам как пламъкът на цигарата започва да проблясва леко укорително. А аз какво направих?

Какво правим всички ние, които по цял ден местим купчини хартия напред-назад, използвайки дълги думи, а по цяла нощ търсим отговорите на въпроси, които не трябва да се задават? Стана ми леко тъжно и ми се прииска и аз да си запаля…





Trigger Hippie

26 12 2010

Aren’t we all trigger hippies?

http://www.youtube.com/watch?v=nVXu_xXuaA8





Признание

17 12 2010

Не съм те виждал от години. Никога не съм те познавал истински, а не си ми и липсвала. Нямах интерес към теб. Ти също нямаше към мен. Никога не съм го правил на въпрос.

Танцувахме веднъж. Помня го съвсем смътно. Мисля, че беше случайно. След това дори не те забравих – никога не съм те и помнил. Предполагам и ти от доста време не подозираш, че съществувам.

И все пак… защо само докато чета блога ти се чувствам истински себе си?





Дъжд

4 12 2010

Вали. Виждаш как капките дъжд трескаво прелитат през оранжевия лъч светлина от уличната лампа, и устремно се насочват към неизбежния сблъсък с поизровения асфалт на малката квартална уличка. Облаците, надвиснали над всичко това замислено се плъзгат по черното небе и закриват отвреме навреме луната.

Чуваш потоците, които се стичат към каналите, пълнят дупките на улицата, изравят градините и поемат по своя си път някъде натам. Дъждът отмива всичко което е тежало на тялото ти, и започваш да се чувстваш спокоен и свободен, усмихнат и лек… сякаш гол… и все така гол ти се иска да изтичаш навън и като дете да се плискаш в локвите, да усещаш как капките се стичат по тялото ти, а душата ти – лека и свободна – полита към неосъществени блянове.

Искаш да го направиш. И защо не? Изненадай себе си поне веднъж, отърсен от вечните норми и задължения – прави каквото искаш. Поне докато навън е тъмно и съседите кротко спя в отдавна затъмнените си спални. А е едва полунощ.