На края на света

20 08 2010

Тогава когато слънцето подпали оронените тухли в стената на старата къща и ленивото море отрази лъчите в погледа ти, чух чайка. Резовска бавно се провлачва към устието си, скакалците бясно скачат в неокосената трева, а белите олющени къщи сякаш искат да разкажат нещо. Спомени, само спомени. На това място като че ли няма нищо друго. Бях стигнал края на света.

Резово. Малък, еднолентов, неподдържан път срамежливо води дотук, въздухът те обгръща, мирисът на море сякаш извинително се оправдава за липсата на вълни, а мястото не помръдва. Все пак е краят на света.

И, повярвайте, няма по-прекрасно място на цялото Черноморие от това забравено кътче. Капитализмът още не е стигнал дотук (а и как би могъл с тези пътища!) и сякаш застинало в едно свое малко безвремие мястото те гледа с усмивката на стар човек с много спомени. И е някак си… уютно. Пропътувахме от най-северната до най-южата точка на Черно море и единствено Резово беше така уютно с дъх на морска сол и неподдържани ливади. Мястото, на което можеш със спокойна усмивка изхвърлиш излишния товар и тихо да да се насочиш към синия хоризонт.

Нима има нещо по-хубаво от това да стигнеш до края на света?