Тук отново

19 12 2017

Когато душата ти тихо стене, и мрачни сенки се гонят със снежинките. Точно преди Коледа. Рождеството ражда неща. Това, което стана, не трябваше да става. Тъжната истина на това как се случваш или как не можеш да се случиш. Объркани мисли на един объркан човек. Самота.

Отлежало френско вино и тиха тъга – това е животът ни понякога. Едно самотно коледно дърво проблясва до теб – също толкова самотен и също толкова отрязан и умиращ. Объркано се гонят светлините около теб. Някога подреденото битие се срутва мрачно под собствената си тежест. Нейната глупост и твоята надежда тихо изтичат във ваната. Притихналият град безмълвно те гледа и никак не му пука.

Страх. Не смееш да запалиш украсената елха в хола си. Не смееш да погледнеш настрани, за да не видиш някой спомен, който злостно те дебне. Не смееш да влезеш в стаята с тези спомени. Не искаш да отвориш доброто вино, не искаш да гледаш гледката. Не чувстваш, че това е твоят град. Объркана тишина. Прочетените ти книги тихо те наблюдват. Празни чатове. Забравени думи. Едва ли душата ти ще е същата както преди. Харуки Мураками. Мъже без жени. Никак. Кога ли всъщност е краят?

Кръгът се затвори. Ето ме пак. Пак същият и много различен толкова години по-късно. Искам да ти кажа разни неща. Здравей, Блог 313 🙂

Advertisements




Сбогом и до скоро

25 10 2011

И двамата с теб стояхме там… и двамата мечтаехме унесени в прелитащия покрай нас живот. После разбрах, че само аз съм мечтаел. Ти просто си гледала през прозореца.

Така е то.

Имам нужда да помисля за неща. Ще пиша по-рядко. Довиждане, Блог 313.





Гледам те

24 09 2011

Гледам те. Миналата нощ май пак си търсила нещо из небосвода. Звездите са се разлели по косата ти и ти, вечно забързана, си забравила да ги отмиеш. Тази сутрин пак си поела нанякъде. Събудила си слънцето, парфюмирала си се с аромата на пролет и копнеж и си тръгнала през живота.

Къде ли отиваш?

Слънчевите лъчи са изпръскали леката ти лятна рокля, но ти уверено вървиш без да знаеш накъде. Сядаш до мен и заговаряш. Слушам те. В думите ти се преливат нежно прасковено и жарко червено. Понякога те са зелени като сутринта в планината, но бързо стават сини като нежния лазур над морето.

Какво ли казваш?

Виждам как замечтаният ти поглед полита над хълмовете покрай нас, плъзга се по лъскавото огледало на реките, разсича напластения въздух и поема към вселената. Усещам как се блъскаш между звездите, плъзгаш се по Млечния път, яхваш една комета и преди да си измислила къде искаш тя да те поведе, пак си тук. И продължаваш да говориш.

Но аз не ти отговарям. Всъщност какво ли мога да ти кажа?





Still good

14 09 2011

Today is the first day of the rest of your life.

Then again, tomorrow will be, too.





Top of the Pop

6 09 2011





Having a point there…

31 08 2011

World Cup vs. PhD





About people

29 08 2011

Nothing is sadder than knowing what you want to do, and not knowing how to do it.