Една от тези летни вечери. Тялото ми е препълнено със слънце, кожата ми пулсира под напора на топлината, дишам леко задъхан. Тялото и душата ми замислено чакат нощта. Тя не закъснява. Лазура на небето се превръща в лилаво кадифе, а след това в черната повърхност на някакъв океан. Само че не под мен, а над мен.
Захладнява. Винаги си мисля, че звездите всъщност носят хладината. Ярко синьото им сияние ми напомня на нещо красиво, но студено. Усещам полъха на лек летен вятър. Един измислен бриз. Той не може и да е друг – край този град море няма. Замислям се дали въобще някъде има, или е просто плод на хиляди случили се и неслучили се спомени.
Тази вечер конкретно съм на края на света. Е не е чак края на света, но от тук се вижда. Високите блокове около мен разсеяно са вперили осветените си прозорци в нощната ми разходка. Интересно, но като че ли всеки блок е уникален. Някога играех една игра с всички, които харесвах. Винаги когато минавахме покрай къща аз я (а беше винаги тя) предизвиквах да ми каже тази къща що за човек е.
Игриво си подхвърлях измислените съдби на къщите. Някои къщи бяха достопочтени господа, други – разкрепостени младежи, трети – напористи бизнесмени и така… и така… Иронията е, че още го вярвам. И всеки прозаичен блок опасал бетонната ми пътека е различен.
Продължавам да вървя сред тях. Усещам засилващия се полъх на лятната нощ. Ароматът на цъфнали цветя мъчително изтласква тежката миризма на изпълнения с празно съзидание ден. Сега тук властва нощта. И колкото повече тя обладава пространството, толкова по-лек и свободен се чувствам. Усещам как насъбраното слънце иска да излезе от мен. Май остава само един въпрос. Дали излизайки кротко ще грее за няколко десетилетия или ще бъде един яростен миг на космичен блясък?
Усмихвам се. Нима не мога да скоча до края на света? Поне със сигурност мога да го видя оттук.
Blog 313 
Leave a comment