За материята и духа

22 11 2010

Има един човек, който чете много, разбира малко и обича да говори. Този човек има проблем – рядко говори за нещо, почти винаги – против нещо. Против властта. Против обществото. Против културата каквато е днес. Против това, което другите хора харесват. Против книги. Против филми. Против консуматорството, против прекалената пестеливост, но и против прекалената разюзданост. Против хората. И най-вече против себеподобните си.

Този човек е фалшивият интелектуалец. И има една любима тема – противопоставянето на материалната и духовната култура на дадено общество. Аз нямам желание или интерес да говоря против него. (За това си има други фалшиви интелектуалци). Но все пак ми се ще да споделя няколко мисли за тази измислена диалектика.

Обичайният аргумент е, че материалното потребление (презрително наричано “консуматорство”) измества по-възвишени неща (“духовност”), с което превръща обществата които живеем в безценностни групи от атомизирани консумиращи индивиди. Обичайният виновник е големият бизнес, правителството, репресивните апарати. Инцидентно, науката, която подкрепя и поддържа това разложение е не коя да е, а добре познатата ни икономика, при това в класически неолиберален вариант.

Не искам да увъртам, ще го кажа направо: ТРУДНО МОЖЕ ДА СЕ ИЗМИСЛИ ПО-ГОЛЯМА ГЛУПОСТ.

Фокусът на икономиката е не какво да е, а максимизиране на добавената стойност в едно общество в условия на ресурсна ограниченост. Тоест, икономиката не се опитва да направи нищо друго освен да изследва това, което хората искат и да им го даде по възможно най-ефективен начин. В този аспект икономиката като наука, и пазарът като явление са неутрални. Те просто отразяват желанията на хората и се стремят да задоволят възможно най-много от тях. Колко ужасно е това?

В случая големите корпорации не са нищо повече от агенти на тази максимизация. Водени от алчност? Може би. И какво от това? Кока Колата не е по-малко вкусна от това, че са я правили алчни хора. Имат власт? Да, като всяка голяма организация и разбира се подлежат на контрол – отвътре (акционери, одитори, независими директори) и отвън (потребители, имидж, държавна регулация). Но няма нищо изначално погрешно, че една фирма, която толкова дълго е задоволявала потребителските нужди, че да придобие гигантски размери, съществура. Даже напротив. Всички ние обичаме нуждите ни да бъдат задоволени. От своя страна правителството в условия на либерална демокрация отразява малко или повече обществените настроения, и, за щастие, подлежи на смяна.

Но един фалшив интелектуалец се намесва тук и вика разярено: “Хората не знаят какво искат! Мозъците им са промити – мислят си че консумацията е водеща и така послушно служат на правителствата и бизнеса!!”

Не искам да увъртам, ще го кажа направо: ТРУДНО МОЖЕ ДА СЕ ИЗМИСЛИ ПО-ГОЛЯМА ГЛУПОСТ.

Това, че хората не искат това, което някой си смята, че трябва да искат по никакъв начин не прави невалидни техните желания и потребности. Аз лично не намирам себе си за човек с промит мозък и все пак чистосърдечно си признавам, че обичам да консумирам неща – хубаво вино, тъмен шоколад, почивка в хотел над морските вълни. Няма нищо ненормално и порочно в това човек да има нужди и желания. Пазарът просто му позволява той (или тя!) да размени своя труд за удовлетворяване на тези желания. А колко ужасно е това?

И тук, мисля, стигаме до най-голямата лъжа, смело тиражирана напред-назад: лицемерното противопоставяне на материални и духовни блага. Това е абсурдната идея, че има принципна разлика между плазмен телевизор и стихосбирка с любовна лирика. Истина е, че такава няма – и двете стоки в същността си подлежат на консумация. И двете удовлетворяват човешки потребности (едната за мачове от английското, другата за духовни преживявания), и двете подлежат на притежание, и двете се разменят на пазара срещу определена цена. И това е най-хубавото – факта, че книгата се разменя на пазарни основи позволява да подкрепим и наградим истински добрия поет, който е вложил труд и е създал стойност за някой друг.

Независимо дали говорим за духовни или за материални стоки, те трябва да добавят стойност, иначе са еднакво безсмислени. А вече каква стойност искат хората, и за какво точно са готови да платят – избора си е техен. Това е, в крайна сметка, изборът и отговорността, чиято хоругва смело развяваме. Аз съм готов да приема тези принципи. А ти?

п.с. а колкото до фалшивия интелектуалец… абе той си знае 😉

Advertisements

Actions

Information

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s




%d bloggers like this: